Последна актуализация: 14.VIII.2008


 
Здравословна храна Интервю на Даниела Горчева с Цвета Трифонова Българските омагьосани кръгове Да легализираме отвличанията!
Стефан Попов: Казусът "България" надхвърля възможностите на ЕК Интервю на Валерия ВЕЛЕВА с АХМЕД ДОГАН    

АКТУАЛНО

Отново разсъждения за ставащото в Южна Осетия от Делян Делчев +PDF формат

Миротворчество от Григор Гачев +PDF формат

ЛЮБИМИ ЧЕТИВА

Ричард Ран, Намалете разходите за започване на бизнес в България +PDF формат

Седем морални аргумента за свободната търговия +PDF формат

Ървинг Кристъл, Капитализъм и култура +PDF формат

Леонард Рийд, Аз, Моливът +PDF формат

Ричард Ран, Новите тирани на Европа +PDF формат

Луис Джеймс, A Mushrooming Crisis +PDF формат
topsign 


Лидерът на ДПС Ахмед Доган: "Европа очаква от нас наказания и корекции"

автор (интервю): Валерия ВЕЛЕВА

вж. оригинала

350 некадърни чиновници ни закопаха пред Брюксел. Не разбрахме езика на ЕК

- И шестият вот срещу кабинета не мина. Затова пък атмосферата в страната се нажежава - опозицията се активира, уличните протести вече са на старта. Ще успее ли тройната коалиция да удържи на натиска, г-н Доган?

- - Да, и шестият вот на недовериене мина, но това не значи, че като управляващи трябва да се успокоим. Следващите 4-5 месеца ще бъдат особено тежки за правителството. И за първи път в рамките на този мандат аз не съм спокоен, на моменти изпитвам дори тревожност. И причините са дълбоки. Първо, този вот е провокиран от евродоклада. За първи път ние имаме сканираща оценка от Еврокомисията (ЕК). И тя е сурова. Независимо от различните интерпретации на евродоклада истината е една - той представя изключително критичната нагласа на ЕК към нашата действителност по отношение спазване на правила и процедури, на критерии и формати, които взимат решения. Аз очаквах дори още по-строги оценки, директиви и препоръки. Не само защото Европа се намира в етап на автокорекции, в търсене на ефективния модул, който да продуцира сигурност на управлението на финансовите средства и ефективност на инвестиционните потоци. А и защото ние допуснахме достатъчно грешки, които се възприемат от ЕК като гафове и с които създадохме условия за р

- Това включва ли оставки и наказания?

- - Естествено! Те ни дадоха достатъчно ясни индикации в рамките на техните правомощия.

- А ние защо се ослушахме и продължаваме да се. ослушваме?

- - Направените промени в правителството след заседанията на тройната коалиция в Хисар (10 февруари 2008 г.-бел. авт.) и в Катарино (11 май 2008 г. - бел. авт.) бяха именно следствие от непо-криване изискванията на ЕС за усвояването на тези средства. (На 22 април 2008 г. тройната коалиция взе решение за смяна на четирима министри: Румен Петков -на МВР, Нихат Кабил - на земеделието, Веселин Близнаков - на отбраната, проф. Радослав Гайдарски - на здравеопазването, и за създаване на нов вицепремиерски пост за еврофондовете, който пое Меглена Плугчиева - б. а.) Смяната на тези министри и назначаването на вицепремиер като нов орган, отговарящ за контрола, комуникацията и координацията с ЕК, са в отговор на настояването за т. нар. коригиращи действия.

- Защо си отиде Нихат Кабил: не отговаря на европейските изисквания за усвояване на евросредства, не се справи с работата или защото злоупотреби?

- - Абстрахирам се от принципите за несправяне или за злоупотреба. Дори и те да отсъстват, има трети, особено важен принцип - да си адекватен, да си на равнището на компетентността, която изисква постът - в случая зададените параметри на ЕК.

- Значи Нихат Кабил не е бил адекватен на компетентността, която изисква ЕК. Така ли?

- - Да, така е. Защото компетентността е за определено време и предполага саморазвитие. И тук искам да направя още една крачка. Нашите основни разминавания с очакванията на ЕК настъпиха след 1 януари 2007 г. До този момент включването ни в ЕС бе национална кауза. Казахме, че ЕС е европейският проект на България. И го приехме априори, инерциално. С какви ли не лобирания успяхме да се включим като реален член в европейската общност. След това настъпи едно ослушване, подценяване на проблема, което пороци немарливост и некомпетентност.

- Типично по български! За кого конкретно обаче се отнася това?

- - Не само за народа, а за целия политически елит. Изпаднахме в успокоение, че „вече сме в отбора" и всичко е наред, което пък създаде условия за демотивиране как да играем в отбора. Просто застинахме. И всеки зачака потоците да потекат. Тотално подценихме проблема (особено в първите 6-7 месеца), че ние фактически не сме подготвени, че стоим в ЕС със скръстени ръце и чакаме някои друг да ни свърши работата. Така се породиха и още по-негативни явления като незаинтересованост, безхаберие, дори липса на стимул да бъдеш на равнището на ЕК от гледнаточка на комуникация, координация, контрол и развитие. Не осмислихме, че веднъж постигната, целта ражда друг хоризонт от нови цели, от нови проблеми, нови стратегии, мерки и задачи. Ние изпуснахме този момент. И това се оказа фатално за ситуацията към днешна дата.

- Ако тогава имаше предсрочни избори, както някои в левицата настояваха, ако Станишев бе казал: „Коалицията изпълни задачата си да влезем в ЕС, сега имаме нови цели, за които ни трябва вашето доверие", това нямаше ли да създаде нова енергия в обществото?

- - Да, такава идея имаше. Но аз съм убеден, че ако след януари 2007 г. бяхме направили предсрочни парламентарни избори, ситуацията в държавата нямаше да е по-добра от сегашната, напротив - щеше да е по-лоша.

- Потвърждавате тезата, г-н Доган, че власт лесно не се дава, освен ако не затрещят камъни под прозорците на управниците?

- - Не, ще ви обясня защо мисля така. Подготовката и провеждането на избори губи от 3 до 6 месеца. В това време държавата спира да работи. На 1 януари 2007-а ние нямахме необходимия административен - Това е тъжният факт! Този проблем е изключително важен и с него ще се сблъска всяко правителство.

- Но за него не се говори!

- - Това сериозно ме безпокои. Нормално е хората да не разбират къде е същината на проблема и затова част от негативните им реакции са справедливи. Но не е нормално това да не се разбира от т.нар. политически елит. Защото е фундаментален проблем. Ние живеем със самочувствието на нация с духовни параметри, с вековен стремеж към образование, нашето интелектуално КПД е по-високо от съседите ни и т.н. Но с тези с които кореспондираме в ЕК, ние говорим на различни езици, незаисимо че пращаме там хора с английски, френски и т.н. Това се оказва крайно недостатъчно. Когато комуникираме чрез Европарламента (ЕП), ние нямаме проблем в диалога, защото говорим на един политически език. ЕК обаче работи с технократски език. И разликата е огромна. В технократския език субектът е високопоставеният европейски чиновник! Той е друга субстанция, той не е политик.

- И какво точно ни препъна, та да не можем да разберем технократските понятия, които са ги усвоили 500 милиона европейци?

- - Изследвах в детайли доклада на ЕК, опитах се да направя семантично сканиране, за да разбера, аджеба, къде ние сбъркахме. Проблемът не е само в липсващия административен капацитет, а и в непознаване на технократския език на ЕК. Това е система от понятия, категории и принципи, която включва познаване на нормативната база, точни експертни оценки, правила, процедури, технологии за усвояване; много ясно дефинирани мерки за „правилно - неправилно", „ефективно - неефективно", „оптимално - неоптимално". И всичко това - проверяемо! Всичко трябва да отговаря на фактите и да показва истината! Принципът на верификацията е основен принцип на този чиновнически език, на който е написан докладът за България и който ние все още не владеем.

- Значи всичко в докладите на ЕК и ОЛАФ е проверено. Вие слагате точка на различните тълкувания - ама това не е вярно...

- - Да. На технократски език подозрението е форма на съмнение. Съмнението е вече в сферата на недоверието. А недоверието е политическа реалност. Ако направите журналистическо разследване, ще видите каква е била кореспонденцията например между националния ръководител за еврофондовете (Димитър Ивановсни, зам.-министър на финансите, подкрепян от НДСВ - б. а.) и чиновниците в ЕК и ще разберете за какво разминаване става дума. Експертите от ЕК дават обективна оценка на една ситуация, дефинират мерките, които трябва да се спазват. Ние обаче не го правим.

- Едва на третата година от управлението ли видяхте този провал, г-н Доган? Не е ли срамно това?

- - Ние дълго време нямахме реална комуникация с ЕК от гледна точка на тяхното очакване за задължително изпълнение на препоръките им. Типично по балкански си мислехме: „Е, нали сме вече равноправен член - може и да не ги изпълняваме. Нали имаме национален суверенитет!" И тук тотално се разминахме. Когато преди години ние говорихме, че членството в ЕС означава трансфер на суверенитет, мнозина не вникнаха в това. Днес на практика вече разбираме какво означава - слушкаш и изпълняваш! Не мислиш и не спориш! Защото си зависима страна. В комуникацията на нашите чиновници с ЕК има случаи на безпардонно спорене! Ние обвиняваме примерно чиновниците от ЕК, че те не са прави, когато харчим техните пари. Това е недопустимо! Някой да е разбрал по този начин критичните оценки в доклада? Никой! Нямаше едно изречение в дебата.

- А къде е политическата ви отговорност за тази тежка ситуация?

- - Когато осъзнахме, че има дефект в комуникацията ни с Брюксел, веднага дадохме политически отговор с назначаването на вицепремиер за координацията с ЕК.

- Но по-тежката оценка на ЕК е за ширещата се корупция по високите етажи на властта? Това е големият шамар за България, не толкова мързеливият и неподготвен чиновник!

- - Не. Не е така. Корупция има и в ЕС, и в ЕК. Големият шамар за България е за слабостта на административния капацитет. Корупционните практики са следствие, не причина. Един собственик би ли дал на некадърен администратор да управлява парите му? Явлението „корупция" означава също, че капацитетът ти не е достатъчен, за да контролираш целия процес.

- Когато излязоха скандалите в пътния фонд, кабинетът се опита да ги неглижира. Ако Станишев бе заявил още в началото, че има конфликт на интереси и бе взел адекватни мерки, смятате ли, че докладът на ЕК щеше да има друг тон?

- - Може би. За европейците е важно да предприемеш бързи мерки. Те искат да видят адекватно коригиращо действие. Това включва и кадрови, и структурни промени.

- Г-н Доган, хората казват: „Не ни интересува, че трите партии във властта за три години не си намериха адекватни чиновници, а само си деляха постове. Да си ходят, да дойдат нови!" Не разбирате ли, че нямате време за поправка?

- - От гледна точка на това мислене, хората са прави. Но какво от това? Правим предсрочни избори, идва ново правителство и пак до този проблем ще опре. Ако днес решим да отидем на избори, те ще са през ноември-декември. Това означава до края на 2008-а пълен банкрут на всички оперативни програми, партиите започват да се готвят за избори и държавата спира в положение „заспи". После губим още шест месеца от 2009-а, докато се конструира новата администрация и докато новото правителство разбере за какво става въпрос. И те ще започнат от нула поради наличието на същата тази административна некомпетентност, която ние сега се опитваме да преодолеем. А лимитът за усвояване на структурните еврофондове е 2013 г.

- Може и така да е, но с този нисък кредит на доверие как ще изкарате още една година?

- - Това е друго. Нашият основен пропуск, и грешка дори, е, че нямаме ефективна, адекватна връзка с медията, с обществото. Дори това, което сме постигнали, не можем да го опаковаме и да го предложим на хората. Всичко, което се прави в това отношение, е или случайно, или на парче. Ако имахме работеща стратегия, щяхме навреме да осъзнаем грешката си по отношение на ЕК.

- Това говори за високомерие, за това, че сте си повярвали...

- - Възможно е. Споделям тези оценки, които звучат в обществото. Властта, когато поражда високомерие, задава началото на края. Вместо компетентност и по-агресивна политика, ние сме на пътя на самоуспокоението и оттам на самозаблуждението, че това, което правим, е правилно. И то си остана само за нас.

- Излиза, че не приемате негативните оценки за политическото управление на страната? Критиките на опозицията са тежки.

- - Не сте права. Приемам тези оценки като справедливи, но съм убеден, че опозицията изобщо не е в час по тези проблеми, за които говорим сега. Смяната на властта по формулата „стани да седна" няма да реши въпроса, а ще коства година време застой на държавата.

- Имам усещането, че вече няма кой да ви чуе. Нима не виждате желанието на опозицията да повтори 1997 г.?

- - Има желание за повторение на 1997 г., но реалностите са други. В страната няма политическа и икономическа криза. Днес българинът финансово е далеч по-добре от 1997-а. Не казвам най-добре. Но той иска да се съизмерва със стандарта на англичаните, холандците, французите, което просто е налудничаво. Нито работим като тях, нито нашата пазарна икономика е на техните години. Пословичното ни трудолюбие се оказа злокачествен мит! Разбирам недоволството, но какво може да се направи с тези възможности и с този материал, който имаме? Който има по-ефективна формула, готов съм да седнем и да говорим.

- Каква е вашата точна оценка на управлението?

- - Ако е по десетобалната система - давам 6-7.

- Тотално се разминавате с оценката на опозицията, която ви слага слаб 2!

- - Това е работата на опозицията - да отрича постигнатото от управляващите. Ние имаме луфт за още 3-4 единици и това е въпрос на мобилизация, на повече административна дисциплина, вкл. финансова, с търсене на персонална и съдебна отговорност.

- Г-н Доган, май не се разбираме - Костов заяви, че вашето управление е мафиотско, и вече търси национално съгласие за сваляне на правителството!

- - Костов го прави умишлено. Ако трябва да търсим индикации за мафиотско управление, то беше по негово време. Днес с такива популистки квалификации уронваме престижа на страната. Ако има проблем, който действително е болезнен и тревожен, той е сринатият имидж и репутация на страната в западното съзнание. Това са злоумишлени действия - да очерняш страната си заради собственото си политическо его! Посочи конкретна личност, партия, група, но да кажеш, че страната ти се управлява от мафиоти... И кой го казва - Костов! Боже мой! Прости му..., ако можеш!? Опозицията има нужда от криза. Иначе тя не може да битува. А къде е визията им? Показаха ли визия как те могат да изведат страната на това ново трасе в условията на реално членство? Най-лесно е да създаваш бъркотия, евентуално вълна, която помита всичко, което е пожънато преди теб, и ти се явяваш на бял кон.

- Възможно ли е през такава криза да минава възраждането на десницата?

- - Не. Това е самовнушение. Вместо да работят с електората и да решават проблемите на хората, те предпочитат най-лесното -яхваш недоволството. И кризата уж е готова. Но ако има криза и в капака на тенджерата? Кризата може и трябва да се управлява. Въпросът е да не прерасне в голямо сътресение и конфликт, защото европейският ни партньор ще ни се смее. С такава криза ние ще докажем, че не сме били готови за членство в ЕС.

- Защо Костов тръгна да буни местната власт, след като няма нито един кмет?

- - Характерно за Костов е, че той чака някой друг да създаде кризисната ситуация и после се настанява в готовото гнездо. Така беше и през 1996-97 г. Ако сега усети кризисната вълна, ще видите с какво богопомазано желание ще се качи на белия кон, за да се върне. Нищо ново не виждам в него. Въпреки че, признавам, той се разви. Но откакто е в опозиция, Костов се стресна, получи някакъв особен дълбинен психополитически морален стрес, който му обърна кофражното скеле. Той е пример как не трябва да се прави политика. Да е жив и здрав!

- А виждате ли Бойко Борисов като следващия премиер?

- - О, не! Изобщо не го виждам. За мен Бойко Борисов е типичният пример как един случаен човек, изградил се чрез пиар в медиите и чрез известни спонсорски действия от различни бизнесмени, стана едва ли не изразител на протеста, на надеждата. Борисов е съвсем случайна личност, която иска да гарантира собствената си сигурност и личното си битие чрез политиката.

- Не се ли притеснявате, че след тези думи ще ви бутне оградата с барбекюто?

- - Ако Борисов действително е политик, няма да държи такъв език. За него политиката е нещо много желано. И колкото повече се заблуждава, че е достигнал това желано нещо, толкова то се отдалечава от него - политиката за него става все по-виртуална в битови измерения. Борисов е родено командирче, той е другото ,"Аз" на Костов. Двамата са равностойни в егоизма, суетата и самовлю-беността си. Но най-впечатляващата е приликата в диктаторските им маниери.

- Притесняват ли ви предсрочните избори?

- - Не. Не ме притесняват. Притеснява ме нагласата за конфронтация в обществото. Притеснява ме създаването на кризи, което вече става правило в България. Това, което се прави в момента, не е по-различно от времето, когато СДС тръгна срещу д-р Желев, не е по-различно от 1996-97, когато Костов сложи синята лента на главата.

- Това още повече ще усложни положението ви в следващата година. Усещате ли, че ви предстои мандат по корем?

- - Мандат по корем в конкретен план означава много работа. Това, което сме вършили и постигнали за три години, ще ни се стори само увертюра на това, което ни предстои като проблеми. Трябва да покажем пред ЕК коригиращи действия на всички нива - на министерства, агенции, дирекции. Ние може да не участваме в следващото правителство, но аз искам да излезем от властта със самочувствието на професионалисти, които са се справили с тежката ситуация. За мен това е голямото предизвикателство в следващата една година. Нямаме право на почивка. Нямаме право на пропуск. Правителството трябва да мине на ръчно управление -с изключително активното действие и отговорност на премиера и на всички възможни етажи под него. Ситуацията може и трябва да се управлява без драматизъм. Нямаме право на застой и отстъпление! Защото зад нас е Брюксел, а цената е европейският проект на България! topsign 


Стефан Попов: Казусът "България" надхвърля възможностите на ЕК

автор (интервю): Светлана Тарашоева, svetlanat@dnevnik.bg, 22 юли, 19:20

вж. оригинала

- Стефан Попов е изпълнителен директор на "РискМонитор", неправителствена организация, която прави изследвания в областта на организираната престъпност и високата институционална и политическа корупция. Бил е програмен директор в Център за либерални стратегии и председател на Институт "Отворено общество".

Огласеният проектодоклад на Европейската комисия недвусмислено заключава, че България не може да се справи с корупцията и организираната престъпност, както и да управлява средствата от ЕС по правилата. Кой според вас трябва да понесе отговорност за това?

- - Няма механизми за разпределяне и носене на отговорност в България и това е част от проблема - по тази причина възникват и такива доклади. Ако имаше такива механизми, нямаше да се стигне до подобен доклад. Ние можем да си говорим, че управляващото мнозинство и различните му съставки, т.е. трите партии в коалицията, а и президентът, трябва да носят отговорност, но въпросът остава отворен и в пожелателно наклонение. Политическа отговорност се носи чрез смяна на властта, но у нас и тази възможност от 2001 г. доста се усложни. Ако имаше, както през 1996-1997 г,. сравнително ясна политическа алтернатива, можеше да кажем, че отговорността ще се реши през избори - избирателят търси отговорност на управляващите за направени гафове и връчва властта на друг. Но засега такава алтернатива не се вижда - десницата, която би трябвало да бъде алтернатива, изглежда в разпилян и безнадежден вид. Нещо повече, оформящият се бъдещ фаворит в парламента ГЕРБ, който в никакъв случай не е по- компетентен от сегашното управление и не

Имат ли капацитет, а и желание управляващите да се справят със създалата се ситуация?

- - Не. В доклада прави впечатление категоричната констатация, че управлението не може да се справи. Градацията в него стига до крайност, при която ми е трудно да си представя какво би съдържал един следващ доклад. Едно е да кажеш "вие сте в недобро положение, затова трябва да извършите това и това". Такъв беше присъединителният процес до 2007 г. След това имаше "ние продължаваме да вярваме, че ще се справите", и пр. Но кулминацията, до която стигна този доклад, е "вие не искате да се справите". Толкова е необяснимо за европейския наблюдател това, което става в България - това разсейване, помайване и подминаване на оценките на комисията, че те си казват и това е ясно записано: не просто нещо не е наред, не просто не можете, ами дори не искате. Ние, сякаш казва комисията, нямаме друго обяснение за поведението ви. Констатацията на доклада е, че няма политическа воля и решимост. Това е рядък случай - европейският дипломатично-бюрократичен стил да прибегне до такава политическа реторика.

- България е шокирана и, разбира се, унизена от този доклад. Но в него се чете и нещо друго - шокирани и изумени от цялата ситуация са и институционалните му автори. От една страна, критиката е радикална, от друга, критиките са толкова много, че е нереалистично да се очаква изброените проблеми да се решат през следващите 5 години примерно - за цял политически мандат. Има сякаш едно самопризнание на авторите: дотук беше, не знаем какво повече можем да направим. Отношението към България, което се процежда в самия стил на доклада, е като към някаква безнадеждно отпаднала периферия, потънала в инфантилна игра на държавност. Това подозрение за България втрещява ЕК и стресира езика на доклада. По-дълбоките основания за това състояние са отделен въпрос, подозрението е, че просто такъв тип общество се е образувало тук.

С необичайно директния си език този път Европейската комисия като че ли прави опит посланията й да бъдат възприети от колкото може по-широк кръг хора, т.е. да се ограничи намесата на "преводачите" - политици, анализатори и т.н, както беше досега.

- - Няма съмнение, че този доклад прилича на политическо послание, което трябва да бъде разбрано от всеки. Медиите на Запад недвусмислено го разбраха без тълкувателни усилия около някакви деликатни и сложни експертни нюанси в оценката. Напротив, оценката е поразително остра и проста. Езикът е напълно откровен и обърнат към много по-широка аудитория. Това вече подсказва, че Европейската комисия не смята българското правителство за свой партньор. Тя казва, че няма доверие в него и смята, че може да го прескочи с едно силно политическо послание, с което да съобщи на света и на хората в България какво е положението и какво смята. Подтекстът в това говорене е, че за комисията цялото настоящо управление в България вече няма достатъчно легитимна позиция.

Ако дебатите около доклада се сведат единствено до загубените пари, това няма ли да означава, че основните послания на Брюксел са останали неразбрани?

- - Стратегическата оценка на доклада се отнася до състоянието на българските институции и тяхната съществена обвързаност с престъпността. Полека-лека българската парламентарна среда достига до разбиране за това какво представлява българската организирана престъпност. Тя не е нито мафия от типа на Кръстника, нито руска мафия или сицилиански клан. Тя е начинът, по който функционират институциите в България. Организираната престъпност не представлява външна за държавата опасност. Срастването на политика, бизнес и престъпност, което отбелязват и чуждите медии, е характерната й за България проява. За съжаление това у нас все още не е достатъчно разбрано дори в експертните среди. В някакъв смисъл то е трудно за мислене и проумяване. Но характерът на българската организирана престъпност е разчетен и в оценката на ОЛАФ, и в доклада на комисията. Това са перспективи на една и съща констатация: правителството, и по-широко - институциите не са партньори на комисията. Те не могат и дори не искат да решат критичните пробле

Откъде обаче би могло да започне решаването му - пак се заговори за промени в конституцията?

- - Това не са конституционни проблеми. Но, що се отнася до конституцията, аз нямам никакво съмнение, че на президента трябва да му бъдат отнети всякакви правомощия да надзирава и конструира изпълнителна власт. Тази възможност трябва да му се вземе радикално и веднъж завинаги. В крайна сметка правителството може да падне. Едната от партиите в коалицията ще изчезне, другата ще понесе тежки загуби, третата ще се измъкне поради етническия си характер, но конструкторът на всичко това ще си остане недокоснат. Затова трябва да се приключи с половинчатите изпълнителски правомощия на президентската институция, която е конструирана така, че да разсейва въпроса за отговорността. Има раздвояване в отговорностите в България, което е вредно.

Какво повече всъщност може да направи Брюксел от спирането на еврофондовете, което не решава автоматично проблемите?

- - До този момент комисията искаше нови закони, институции, административни процеси, а сега казва - виждаме, че всички тези промени са привидни, една игра на институционална инженерия. Въпросният масив от закони, процеси и процедури просто не работи, т.е. ние, комисията, не знаем какво да правим с вас. Ако сега трябва да вземаме решение за вашето членство, щяхме да ви сложим един санитарен период за още 3 години, в който да се убедим, че можете да излезете от своята упорита инфантилност.

- Вие разигравате стражари-апаши по тези земи, но ние не смятаме вашата игра на държавност за истинска държавност. Европейската комисия обаче не е орган, който може да решава такива кризи. Затова е странен този доклад. Не е ясно какво би могло да се направи след него. Може да се очаква по-особеното решение отделни страни членки да повторят мерките на съюза чрез политически мерки срещу България по различни въпроси. Това е рядък случай - комисията е изпълнителен, но квазиполитически орган, тя не може да предприема политическа атака или санкция върху България.

- Затова сякаш казва "Ами ние май сме дотук!" и вероятно ще привлече автентичните политически субекти, отделните членове на съюза, да се заемат политически с казуса "България". Излизането от тази каша ще е много трудно без мощна политическа алтернатива тук, в България, каквато не се задава. topsign 


Да легализираме отвличанията!

автор: Делян Делчев

вж. оригинала

Велика е Българската земя! Раждала, ражда и ще ражда гении на мисълта, титани на иновациите, кръчмарски юнаци (щото у кръчмата сите сме юнаци)! Аз винаги съм твърдял, че всичко у нас е уникално. За не пътувалия в чужбина, събиращ статистика от плажа, Българските жени са най-хубави! Мъжете ни са най-големите полови атлети, най-космати, най-плешиви, най-дебели, с най-малка продължителност на живота в ЕС, най-разбиращи от автомобили, жени, футбол и политика, с най-дълги носове и пишки! Съдиите и шофьорите ни - педераси! Най-успелите певци и те, но за сметка на това ние сме против педерастията и ги замерваме с камъни (а от замерваните казват както в библията – „който не е извършил грях (сиреч да е погледнал похотливо на друг мъж инструмента) нека той пръв хвърли камък”)! Аспирина е лекарството, което лекува всички болки! Кирил и Методи, Джон Атанасов, Орфей и да не забравим и Господ са Българи! Македония е Българска! Какво говорим – до Унгария всичко е Българско! Българската армия няма нито една загубена битка, дори по време на войнишките въстания срещу другата Българска армия, макар ние да сме загубили 1/3 територия само от победи! ОЛАФ ни е крив, че ни обвинява в корупция! Ние имаме третата в света гигантска икономическа „свободно пазарна” школа (с напредничави идеи, като авансови данъци, непропорционални вземания – данъка се плаща всеки месец, надвнесения се връща през три, минахме мека шокова терапия, държавни монополи с право по собствена преценка да отписват имоти на длъжници и т.н. и т.н.)! Страхотни традиции, като даване на кутия бонбони, уиски и пари на Лекари, Катаджии, Преподаватели, Общинари, и медали на чужденците за да ни критикуват по-малко! Умни политици твърдящи „Защо да не се строи на плажа? За какво му е море на туриста, когато хотела си има басейн!” (малка стъпка остава до извисяването на тази туристическа мисъл изказана от отговорник по туризма, до това като на туриста не му трябва море, защо да не преместим Слънчев бряг в Челопечене? Вече е разчистено, ще бъде по близо до летището, а и в дупката ще направим голям басейн!)! Полицията ще бори престъпността и корупцията с повсеместно подслушване и забрана на анонимността, забрана на анонимни SIM карти, анонимни блогъри, анонимни балове с маски… Трябва да се знае кого подслушват! Даже страхотно – ще ги задължим да си казват името и местоположението преди да говорят, защото иначе затрудняват полицията и хващането на корумпираните! Само избирателите нещо не са ни наред. Тъпите граждани не искат да гласуват! Но няма проблем – ще ги задължим да гласуват, а ако продължават да гласуват лошо (не ме гледай тъпо Българино!) ще ги задължим да гласуват за нас, или ще забраним другите политически партии! Няма доволен от избирателите си политик, добър показател, че нямаме нито едни избори без току що поправен избирателен закон!

Но не мога да не допълня списъка с великите идеи и стратегии, които ще пълнят учебниците по история у нас и в чужбина с „как не се прави” десетки години напред в бъдещето! Защото каква друга радост може да има един политик ако не е да запише името си в историята?

Затворите ни били претъпкани. Престъпността висока. За това съда бавил дела (щото няма място а има много работа). Решението на проблема – да направим амнистия! Оневиним ли 3000 престъпници правим удар в десятката – 3000 свободни места в затвора и 3000 престъпници по малко! Статистически за миг, с административно решение и Соломоновски размах, решаваме документално два гигантски проблема. Е, може би леко ще вдигнем престъпността в следващите 10 години, но да му мисли тогава другото правителство! Важното е, че сега пред европата ще дадем документ, в който ще пише как 3000 престъпници просто са изчезнали! Пък и има лек шанс Стависки да го бутнат в затвора. Но няма проблем, ще нацели амнистията! Жалко че не можаха да я прокарат по-рано за радост на Кондьо и Ванко 1. Сега само Митьо Очите и евентуално Маргините, които ще вземат да оздравеят (щото от тия танци по дискотеките се много поболяха) за амнистията, ще се възползват!

България била генерирала най-много престъпления свързани със сводничество и проституция в Европа? Няма проблем. Когато легализираме сводничеството и проституцията България ще генерира най-много бизнес със сводничество и проституция в Европа! Така един гигантски минус, ще стане страхотен бизнес плюс!

Туристическият сезон бил слаб. Имало туристи само за половината от легловата база по хотелите. Всъщност туристите са не много по-малко отколкото миналата година, но просто легловата база се е увеличила двойно. Туристите се оплакват от презастрояване. Няма проблем, ще решим ситуацията със СТРОЕЖ НА НОВИ ХОТЕЛИ! А проблема със застрояването ще решим като брата на премиера проектира хотелски комплекси във всички защитени зони! И защо не? Слънчев Бряг в момента има леглова база, достатъчна да приюти цял Люлин. Ако очакваното земетресение в София вземе, че тръсне – ще има къде да изселим цяла София. Ако едно е сигурно, то е че туристическата стратегия и бизнес мислят за природните катаклизми. Страхотно нали? Ако тръсне земетресение в София ще паднат половината сгради. Особено по-новите (колкото и парадоксално да звучи, един панелен блок на 20 години има повече шанс отколкото новопостроена и надстроена кооперация на 2 години). Оцелелите ще ги изселим в Слънчев Бряг, а за строителите ще има какво да строят! Ама пусто му земетресение, много се бави, ще умре икономиката на строителството и туризма ако се не случи! Стратегически важно е да стане, ако ще изкуствено да го предизвикаме! А-а, ама какво ли приказвам, подценявам си политиците, в Челопечене вече тестват предизвикване на земетресение с взривове!

Абре чуждите туристи плащали малко! Няма проблем – ще построим луксозни голф игрища като за 250000 голфаджии! Нищо че у нас голф може да се играе само три месеца в годината! И нищо, че общото количество голф туристи в световен мащаб е 250000 сборно и ние надали ще можем да привлечем и една двадесета от тях, па камо ли да ги накараме и да повторят! Важно е оптимизъм да има. А после като фалират игрищата, като София Ленд, ще ги обърнем на хотели и бизнес центрове. Така и така статута на земята е вече променен. Мисъл и дългосрочна перспектива, нали? Трябва да има къде да изселваме 20000 руски дечица в детски лагери, ако Грузинско-Руския конфликт се задълбочи!

Тежка болка е налегнала на душата на Българския строител и туристически инвеститор! Българите плащат повече на ден отколкото чужденците, но не ходят по Българските курорти. Българският турист не разбира душата на Българския туристически бос. А той мисли, мисли за паричките на Българския турист, и плаче. Плаче, докато копа върху последния паркинг в Слънчев бряг за да строи хотел. А Българския турист като е такава кокона, да ходи да си паркира колата в Гърция и Турция! Но светлина в тунела се задава сред Българското туристическо лоби! В Турция след страхотна финансова криза решили да намалят временно ДДС-то за туризма с цел краткотрайно пиково набиране на чуждестранни средства и изравняване на външнотърговския дефицит! Защо не у и нас? Намаляваме ДДС-то за туризма и хазарта (Орешарски, да не забравиш да прокараш и хазарта, знам че ти е радост!), ако не за всичко, то за Българите, и от спестените пари ще ги возим Софиянци с автобусчета до Слънчев бряг! Е, като няма да имат коли, пак ще си стоят в хотела и няма да купуват нищо, ама нали данъкоплатеца ни субсидира част от печалбата! Пък и данъкоплатеца и държавата са ни виновни! Не сме виновни ние, че презастроихме и давахме подкупи, виновна ни е държавата, че взе подкупите и ни разреши да презастроим!

Полицията имала проблеми с подслушването! Изтичала информация към подслушваните! Имало 10000 случая на вътрешно разрешение за подслушване уж „по изключение”, а само 100 отишли в прокуратурата, значи имаме съотношение 100:1 неефективност! Но няма проблем! Не можем да уловим корумпираните и престъпниците, не защото нямаме целенасоченост и сме корумпирани самите ние, а защото не подслушваме достатъчно, а и престъпниците се правят на анонимни! Решението – забрана на анонимността, и увеличаване на подслушването!

Съда прави спорни решения? Една майка осъди на девет години затвор задето прегазила някой, а един кънкьор се измъкна с 2 години условно, убивайки един и вероятно втори (ама понеже е във вегетативно състояние съда го брои за телесна повреда), ранявайки трети. Тъпите избиратели се чудят как може да има такива разминавания в присъдите, докато не дойде един съдия да ни обясни, че разбираш ли, не само, че може, ми дори трябва да има разминавания в присъдите за някой „по-така” хора.

Катаджиите били взимали много подкупи. След съпротива достойна за опълченството на шипка, най на края малко преди да подаде оставка вътрешният министър Петков призна, че катаджиите взимали подкупи. Нестандартното предложение срещу това, минало през парламента бе, че вече се разрешава глобяването на улицата, и то не само от катаджии но и от всички служители на министерството. Сега катаджията не взима подкуп. Той глобява на място. Освен това при тези ниски заплати в МВР е несправедливо само служителите на КАТ да получават „бонуси”. Другите взимат по 400лв заплата, а те (заради завишението на глобите) могат да си докарат по 2-4к екстра без да се преработват много. За това сега всеки има право, като си свърши дневните задължения, да отиде да пази нацията от „войната по пътищата”, участвайки достойно като неформален данъчен там. „За едни 20 лева ще се удушиш бе”, е вече приказка от миналото на катаджия подръпващ колана на шофьор. Днешния лаф е, много ти е мръсна колата!

Настане пролет и дупките по пътищата пукнат, пукат и цъфтят! Направо пребъдват! Но е някак грозно. Стресира европейците. Хаос. Решението е отново нестандартно! Грозните кръгли дупки заменяме с едни красиви и правоъгълни, изрязани естетично в асфалта. Красота държаща така цял сезон! А някъде (например на улица Слатинска) дори 3 сезона! И нито за миг остротата на ръбовете, или равната и рязка дълбочина не се променят за времето на продължителността на живота им! Гаранция дадена от архитекта и строителите!

Няма камери по улиците? Няма проблем – не е важно да има камери и глоби не минаващи през катаджия на улицата! Важно е да има табели, че има камери! Какъв е смисъла от камера без табела? И какъв е смисъла да има въобще камера, щом има табела?

Най неподкупните катаджии на улицата са онея, картонените катаджии, дето са винаги залепени за билборд, отгоре на който има голям черен знак. Толкова насвикваме с тях, че следващия път като профуча покрай истински катаджии и те някак си успеят да ме спрат, ще им заявя, че съм ги помислил за картонени полицаи! Ми да, за 20 лева, всеки би трябвало да търпи да му кажат картонен полицай, нали?

На фона на тези мисли не мога да не предложа някой малки подобрения за да решим куп проблеми и така ЕС да не може да ни се кара!

Първо да регламентираме подкупите напълно! Не само полицаите но и лекарите да могат да глобяват на ръка! За това, че си се разболял например! Страхотна идея нали? Така хем няма да има нужда да запазваме подкупите, хем няма да увеличаваме бюджета за здравеопазване отново и отново!

Нещо са станали много отвличания у нас? Полицията, прокуратурата и съда се излагат. Хем престъпност, хем се вижда, че полицията не работи и от ЕС ни се карат. Аз имам предложение – нека легализираме отвличанията и да сложим данък отвличания! Така с един удар два заека – няма да има повече престъпност и полицията няма да се занимава с нея, да се излага. Бюджетния излишък ще се пълни, а ако някой не плаща данък, това вече е проблем на финансовото министерство, те да се оправят, те си имат механизми! А докато имаме бюджетен излишък няма да ни закачат от ЕС.

topsign 

Българските омагьосани кръгове

автор: Андрей Иванов

Брой 27 (2510), 16 юли 2008 г.в-к Култура

вж. оригинала

(предложена в коментар към Евродокладът за България, от Ани)

Повечето констатации, споделени в този текст, взети поотделно, са очевидни. В своята цялост обаче те открояват тревожна картина на ставащото в страната ни, заради която ги споделям - с надеждата да бъркам.
Втренчена в проблемите на ежедневието (като например как да отговори на поредния доклад на Европейската Комисия за напредъка на България), българската политическа класа изглежда няма време да вдигне глава и да погледне цялостната картина, макрорамката на ставащото. Не говоря за визия - тя отдавна е подменена с аморфното "европейско бъдеще на България". Говоря за посоката, в която в крайна сметка се движи страната ни, когато единичните и частни действия се насложат в общ вектор на развитие. Имам основания да смятам, че този вектор не е в добра посока.
Поради естеството на работата си пътувам често и горе-долу половината от времето си прекарвам в стандартни хотели със стандартния CNN. Преди няколко дни видях рекламен клип - момче и момиче, щастливи, тичат из един безлюден плаж към прекрасен залез; кадри на планина и девствена гора, ромолящо поточе, на фона на което се появява чиния с доматки, зелен лук и рекламното мото "България: докоснете природата" (или нещо от сорта).
Имайки предвид безобразията, на които сме свидетели ежедневно (било около Натура 2000, било около Черноморието), трудно можем да си представим по-драстично разминаване между реална практика и налаган имидж навън. Кого лъжем и защо? А когато прочетох, че българското правителството наема за милиони лева компания за стратегически комуникации със задачата да лансира "правилните" послания в евроефира, си дадох сметка, че става въпрос за сериозно заболяване.
Ментарджийството като прикритие на управленска немощ
В частния случай с рекламния клип, като в капка вода, се отразява един фундаментален принцип, на който е подчинен стилът на политика в България по принцип и отношенията ни с европейския съюз в частност. Можем да го определим като "надлъгване на дребно". Всички препоръки, изисквания и забележки (както преди 1 януари 2007, така и след заветната дата) се посрещат като враждебен акт срещу страната ни и се отхвърлят едва ли не като защита на националния суверенитет. Да не се разчуе за кирливите (ама много кирливи) ризи става по-важно от тяхното изпиране. В типично патриотарски стил, в комбинацията "наши безобразия" акцентът се слага на "наши", вместо на "безобразия".
Така кръгът се затваря в една перверзна обърната реалност - когато някой се опитва да ни помогне да сложим ред в колибата си, заемаме защитна поза и проявяваме чудеса от изобретателност, само и само да убедим себе си и другите, че всъщност не е колиба, а петзвезден хотел. Или безлюден плаж. Или работеща система за управление на отпадъци. Или еди-колко си километра нови магистрали. Или еди-колко си населени места с канализация. Всеки сам може да си продължи списъка на конкретни поводи, по които пробутваме небивалици, в които сами не вярваме. Пазарим се, харчим време и пари да убеждаваме, че нещо не са разбрали и че всъщност нещата вървят прекрасно. Усилията на цяла административна машина са насочени да пробутват ментета от сорта на въпросния клип. Перифразирайки афоризма на Радой Ралин, усилено кичат цветя, за да не личи оцапаното, без ни най-малко да си дават сметка (или без да им пука, което е още по-зле), че лъжат не Брюксел, а себе си и всички нас.
В този безсмислен (но скъпо платен) труд се губи елементарната истина, че крайният резултат е онова, което осмисля усилията (и обратното, липсата на резултат ги обезсмисля). Прекалено много хора на прекалено добре платени длъжности като че ли не правят разлика между цели и средства, между процес и резултат, между вършене на нещо и свършване на нещо. Традиционно (и преди прехода, и сега) метачи метат улиците, събират боклука на купчинки, после дъждът го размива и процедурата "чистене" се повтаря отново и отново, без в крайна сметка да е изчистено. Същият синдром на безкрайно безсмислено метене без измитане днес се мултиплицира, умножава се по обема на европейското финансираме. А когато ревизорът от Брюксел попита "защо не сте свършили това и онова?", администратори на различни нива мигат с искрено недоумение - какво, по дяволите, искат тези?!? Влагаме толкова енергия, време и пари - какво повече?

Плановото стопанство - дубъл пореден

Ментарджийството обаче отива далеч отвъд управленската немощ, която е сериозен проблем сама по себе си. Защото то откроява прераждането на стария централно-планов манталитет и феномена на социалистическата държава в нови геополитически и икономически условия.
Даже бегъл страничен поглед върху случващото се в България показва, че българската политическа и управленска класа, независимо от партийната принадлежност и заявена идеология, не е помръднала от стила и манталитета на зрелия социализъм. Както впрочем не е помръднала преобладаващата част от народонаселението - в това народ и партии са по комунистически единни. Преобладаващото мнозинство управляващи и управляеми възприемат членството в европейския съюз в категориите на бившето планово стопанство, а в ролята на социалистическата държава привидяха европейската комисия. От нея се очаква "да даде" (пари), а от нас - да й пробутаме правилните отчети за високи добиви.
Това не са евтини метафори. Приликите с поведението и институционалния манталитет от времето на зрелия социализъм са поразителни и затова тревожни. Отношенията между социалистическата държава и нейните обитатели бяха изградени на взаимно дебнене, надлъгване и съпротива (основно пасивна) срещу дисциплиниращите практики на тоталитарната държава. Същото се повтаря едно към едно по отношение на европейския съюз и европейската комисия. Веднъж припозната като "социалистическата държава", на нея неизбежно се гледа като на противник, а не като на партньор. В наш интерес е да се съпротивляваме, а не да сътрудничим. На моменти имам усещането, че това противопоставяне е закъсняла компенсаторна реакция на масовото овчедушие от времето на социализма…
Показателно е, че в целия процес на присъединяване балансът между "обещано" и "свършено" бе рязко изместен към обещанията (към тях можем спокойно да причислим и по стахановски приетите, но така и не проработили, законови промени). А когато Брюксел не се задоволяваше с обещания и настояваше за резултати, бяхме готови и на "пряко договаряне" с мафиотски босове за малко да кротнат, че да не развалят предприсъединителното впечатление.
В този контекст не е учудващо, че по време на самите преговори така и не бе даден смислен отговор на въпроса защо членството в евросъюза е добре за България. Въпросът бе изваден извън скоба по презумпцията, че "не може да не е далавера, щом ни пускат трудно". Малко бяха тези, които си даваха сметка, че не е достатъчно едни или други структури да "ги има" като параван - те трябва да са способни да работят и да решават конкретни проблеми по строго определени и договорени правила.
Идеята, че правилата са първичното, а потенциалните милиони от структурни фондове - вторичното, бе и си остава тотално чужда на българското население, което не е способно (или не желае) да гледа на членството в евросъюза като на движение в посока към предсказуем живот в правила, неспазването на които има отрицателни последици.
"Членство в европейския съюз" означава именно живот в договорени и взаимно потвърдени правила, неспазването на които сега ще е по-трудно, отколкото преди. Или поне това бе надеждата на онези, които гледаха на членството като на здравословна дисциплинираща рамка, в която страната ни да получи шанс за нормалност и живот в унисон с елементарен здрав разум. Трагично за България, онези, които мислят в категориите на "правила", са малцинство; те могат да си пишат статии на воля без практически последици за текущата политика.

В очакване на… какво?

Не знам на какво точно се дължи провалът на подобно мислене - корените можем да търсим, в зависимост от личните изследователски пристрастия, в различни периоди на развитието на България отпреди Освобождението или след него. В случая е важен фактът, че вместо целенасочени усилия за промяна, целият процес на присъединяване се превърна в болезнено изчакване на лелеяната дата, на която, напълно в стилистиката на соцманталитета, ще ни приемат. Основните емоции, белязали процеса на чакане, бяха доминирани от страховете да не би Брюксел да ни забрани варенето на ракия и шкембе чорба.
Тук си струва да си припомним за знаковия символ на изчакването, припознато като присъединяване - часовника с обратно броене. България май бе единствената страна, която монтира такъв часовник (при това два на брой - един пред Министерството на външните работи, вторият на площад "Ал. Батенберг"), които да отброяват дните до момента, в който ще ни "приемат". Тъй като и двата уреда не са били плод на гражданска инициатива, а са поръчани и финансирани от държавна структура, те издават важни подробности за това как управляващите разбират "Що е то еврочленство и има ли почва у нас?"
Часовниците с обратно броене са мощна и убедителна метафора - остават един колко си дни, минути и секунди. Номерът е да изчакаме еди-колко си дни и минути; времето си тече и неумолимо приближава очаквания факт. Самият факт е неизбежен - като самото време. Работи времето - не ние, които (напук на Левски) сме извън него. Часовникът "върви" назад, което налага усещането, че и светът, вместо напред, се движи назад; и за да го стигнем, достатъчно е да си седим кротко, където сме си в момента. След еди-колко си дни, часове и минути ще гръмнем шампанското, ще гътнем прасето (все пак е Нова Година...), а оттам нататък - рахат. Поменик със задачи и срокове може би е имало в главата и бюрото на главната преговаряща, но не и пред очите на всеки български гражданин. А трябваше да има - срещу изпълненото - с чавки, отбелязващи изпълненото (за наша гордост и за да напомнят на свои и чужди, че процесът е коствал сериозни жертви, които заслужават уважение); срещу онова, което все още предстои - ясно обяснено защо е най-вече в наш интерес да се направи.
Заветният момент дойда и… нищо. Не бликна нефт при Шабла. Чуждестранни инвеститори не се втурнаха да строят предприятия и да създават работни места. Отново, като преди пореден партиен конгрес, скалъпихме красив отчет и са самозалъгахме. Финансовият израз на ревалоризацията на активи припознахме за устойчив стопански растеж; притока на спекулативен капитал в недвижими имоти припознахме за "инвестиции", а строителния бум, съсипал малкото конкурентни предимства на страната ни като туристическа дестинация - за "нарастване на БВП".
Впрочем, след 1 януари 2007 се случи нещо по-лошо от нищо. Повярвала си, администрация бързо забрави, че ни "приеха" по милост. И вместо да работи, за да навакса огромните пропуски, преведе факта на приемане като атестат за собствената си зрялост. Напълно логично, все по-арогантно отхвърля забележки и изисквания отвън. Какви са тия да ми казват що е то конфликт на интереси?!? Пълноправни членове на европейския съюз сме… Освен това, въпреки управленската си немощ, бе натоварена с правото да разполага с грандиозен ресурс. Така сме на път да преоткрием елементарната истина, че поразиите от лош мениджмънт са право пропорционални на обема управлявани средства.
Скъсаната връзка поведение-отговорност
Лъжите на дребно обикновено излизат бързо наяве. Колкото и да разкарваш балите с боклук напред-назад, те се трупат и си миришат. И големият проблем не е в ментарджийството като стил на управление, а в липсата на последици за тези, които го упражняват.
Българските политици - като всички политици в представителна демокрация - имат една основна отговорност: да отстояват обществения интерес по силата на правомощията, които са им делегирали българските граждани. Делегирането на права срещу задължението да се отстоява обществен интерес се нарича обществен договор и в идеалния свят неспазването на този договор от страна на овластените има конкретни последици. В България обаче няма причинно-следствени връзки между поведение (например очевадна злоупотреба) и последици (било затвор, било поне оставка). Това подсказва, че у нас този обществен договор се оказва фалшив. Поредна измама на дребно, за пред неориентираните чужденци, нещо като идиличната реклама с девствените плажове.
На практика, в политическото пространство е възможно да се случи - и се случва - всичко. Това всичко е възможно да бъде отразено - и се отразява - в медиите с най-малки подробности. От цялото упражнение обаче следва едно огромно нищо.
Сравнението между това "всичко" и следващото го "нищо" откроява колко формално е било постигането - и отчитането - от България на политическите критерии за присъединяване (т. нар. критерии от Копенхаген). Според тях са необходими "стабилност на институциите, гарантиращи демокрация, правова държава, спазване на правата на човека и зачитане и закрила на малцинствата". В редовните доклади на Европейската комисия относно напредъка на България в процеса на присъединяване по тези критерии критиката се свежда основно до корупцията и проблемите в съдебната система. На никого в Брюксел обаче не му е минало и през ум да наблюдава - и оценява - валидността и автентичността на българския обществен договор. Подозирам, че са приемали наличието на обратна връзка и причинно-следствени механизми между политическо поведение и последиците от него за аксиома. Е, грешка.
Тук вече не става въпрос за процедурни проблеми с представителната демокрация. Налице са симптоми на тежко заболяване на политическата ни система и цялото общество, поставящо под съмнение цялата конструкция на българската държавност. Без механизми за обратна връзка (или казано по-просто, без наказуемост за произвол, некомпетентност и хайдутлук), управленската класа на практика узурпира ресурсите на държавата, ерго - на нейните данъкоплатци. Проблемът става още по-сериозен, когато, освен с данъците на собствените си граждани, управниците- узурпатори злоупотребяват и с парите на европейски данъкоплатци.

Ние пием - вие плащате

Тук отново стигаме до натрапената на Европейската комисия роля на последна инстанция. Когато собствената администрация не желае или не е в състояние да свърши работа (да постигне резултат), ЕК със своите санкции влиза в ролята на защитник на обществения интерес. Да накара управителите на една европейска (по претенции и цени) столица да си реши проблема с боклука! Да накара правителството да отдели повече защитени територии! Да накара правителството да въведе единен телефонен номер за екстрени обаждания! Все неща в интерес на всеки български гражданин, които обаче не биват свършени от онези, които имат правата и задължението да ги вършат.
Да, обаче европейската комисия няма управленски правомощия. Не може да поеме функциите на централна или местна администрация. Може единствено да наложи санкции, когато централна или местната администрация не си е свършила работата.
Самата идея за санкции обаче се гради на две предпоставки. Първата е, че администраторите от всякакъв калибър имат интерес да защитават обществения интерес (а не, да речем, да уредят брат си с някой и друг търг или да сключат неизгоден договор с фирмата на шурея). Тъй като не само в България има братя и шуреи, втората предпоставка залага на това, че в политическата система има работеща система за обратна връзка и причинно-следствените вериги не са разкъсани (казано просто, че конфликтът на интереси е реално наказуем).
Доколко двете предпоставки са валидни в българския случай, все по-често се превръща в риторичен въпрос. Така санкциите не постигат основната си цел (каквато е целта на всяко наказание) - промяна в поведението на онези, на които гражданите-данъкоплатци са делегирали права. Поради разкъсаната връзка между поведение и последици, сметката се покрива не от причинителя на поразиите, а от ощетените - от същите тези граждани през техните данъци. Така те се оказват двойно потърпевши. От една страна, обществото е пропуснало конкретни ползи (всичко онова, което би могло да се оправи в България, ако българската управленска класа беше в състояние да проумее, че в неин дългосрочен интерес е да обуздае собствената си алчност). От друга, инкасирани са преки загуби (стойността на онези санкции, които държавата България инкасира за всяка наказателна процедура, предизвикана от действие или бездействие на нейните управници).
Механизмът е доведен до съвършенство: ние (политическата класа) си правим каквото искаме, а вие (населението, не изнесло се все още навън) носите всички последици. Същият този механизъм е в дъното и на масовата апатия сред българите, и на постоянната тенденция към емигриране (наглед парадоксално, засилила се именно след присъединяването на България към ЕС), и на периодичните изблици на инфантилен политически радикализъм (масово гласуване за Годо, припознат било в лицето на царя, било в персоната на неговия бивш телохранител-генерал, било в лицето на вождове с расистки манталитет, дълбоко убедени, че циганите са виновни за всичко).

Глобализацията и спиралата на упадъка

Най-лесно би било да се каже, че всяко общество заслужава своите управници. Ако приемем обаче профила на българските управляващи за проекция на самото общество, натрапват се редица нерадостни въпроси. Наистина ли сме толкова крадливи? Наистина ли не сме способни да правим разлика между процес и резултат? Наистина ли не сме в състояние да погледнем отвъд тесния хоризонт на индивидуалния си интерес? Наистина ли сме такива деструктивни егоисти? И ако отговорът на тези или повечето въпроси е положителен (каквато до доказване на обратното е работната хипотеза на този текст), основният въпрос е "Защо?"
Отговорът изисква отделна монография, която, надявам се, някога ще бъде написана от група съмишленици (понеже тя неизбежно ще е интердисциплинарна). Нещо като продължение на сборника "Защо сме такива" на Иван Еленков и Румен Даскалов от средата на деветдесетте. Тук ще се спра само на един аспект от комплекса причини: свободният избор и глобализацията.
Свободният избор е безспорното постижение на прехода. Всичко друго може да се постави под въпрос, само не и възможността на индивида да избира мястото и условията за реализация на възможностите, които има. Трансформацията в Източна Европа съвпадна с глобалния процес на отваряне на пазари, в това число пазара на труда и пазара на капитали. Освен всичко друго, това ускори процеса на изтичане на способни хора към места, където техните способности са по-добре оценени (като пари и уважение) и където качеството на живота е по-добро - освен в пари, отразено и в други параметри, като ред, елементарна човешка добрина, липса на стрес и безпричинна агресия. Всичко, обобщено в категорията "нормален живот". Също като с капиталите - паричната възвръщаемост и ниските данъци са само част от критериите, определящи накъде текат. Не по-маловажни са непаричните аспекти, като правила, предсказуемост, законност и ред.
В конкретния български случай възможности на онези, които стават за нещо, да кажат „няма да ви играя играта“, насърчиха – и продължават да насърчават – отлив на таланти и ценни хора. Балансът на плюсове и минуси при вариант „емиграция“ за способни и енергични се оказа по-благоприятен, отколкото при вариант „оставане в татковината“. И големият проблем е в ролята на публичната администрация, която на практика насърчава, вместо да предотвратява този процес. Въпреки десетките проекти за „повишаване на капацитета“, нейният етос и система от професионални ценности остават съмнителни. Полицай гледа мутренски джип с нескрито уважение, сякаш мечтата му от дете е да стане мутра. Главен архитект чака повод да си затвори очите за бетонно чудовище на плажа срещу симпатично възнаграждение. Стадо народни представители протакат приемането на закони, за да се удължи срокът на законно беззаконие... Примери могат да се изреждат до безкрай…
Всъщност, всичко опира до ценности, морал и култура, в това число обща култура. Глобализацията и възможността за свободен избор болезнено удариха България именно в това отношение – балансът между способни и бездарни, съвестни и безсъвестни, добри и зли, образовани и неуки, възпитани и простаци, почтени и крадливи, вярващи и симулиращи набожност (всеки за себе си може да си допълни поменика) се измести рязко в полза на вторите. Хора бездарни, безсъвестни, зли, неуки, прости, крадливи и симулиращи набожност започнаха да задават ритъма и да определят дневния ред на обществото, да налагат своята ценностна система, в която понятия като срам, съвест или добрина са достойни за презрение.
Всичко това оформи омагьосания кръг на отрицателната селекция. Обезверени и потиснати от увълчилата се администрация, все повече хора се примиряват с мисълта, че „от това държава не става“. Резервоарът от хора, способни да свършат съдържателна работа, се изпразва. Администрацията, която във всяка държава е „постоянен разход“, разпределя бремето си върху все по-малко реални услуги за обществото. Единичната стойност на единица услуга нараства. Неща, които другаде стават лесно, у нас се случват по-трудно и по-нервно – и все по-трудно, и все по-нервно. Това на свой ред дава допълнителни аргументи на способните и предприемчивите да „изберат свободата“. Докога?
Проблемът всъщност е дотолкова сериозен, че излиза отвъд националните български измерения и придобива европейски мащаби. Очертава се реален шанс България да създаде прецедент, като се окаже колабирала държава в иначе успешния ЕС. Защото в основата на Съюза е националната държава, чиито структури защитават обществения интерес и подпомагат възникването на благодатни омагьосани кръгове (virtuous circles) – вериги от причини и следствия, при които положителни процеси взаимно се насърчават, увеличавайки общото благо на изхода на процеса. (Иначе казано, когато в задръстване някой шофьор с усмивка даде път на друг, той намалява стреса на втория, в резултат на което вторият ще се усмихне на трети… и така по веригата общото ниво на стрес ще намалее и обемът на общото щастие ще се увеличи.)
У нас обаче националната държава и нейните структури са част от система „зли“ омагьосани кръгове, определяни на английски като vicious circles. Показателно е, че в българския език (както впрочем и в повечето славянски) не се използва определението „благодатни“; омагьосаните кръгове у нас са все зли и безнадеждни. Затова и българската система от национални държавни институции, задълбочавайки тези зли кръгове, увеличава общата нервност, стрес, агресия и в крайна сметка – засилва отлива на хора, имащи възможност да изберат живот в правила и нормалност. Това още повече засилва общата нервност, стрес, агресия на не изнеслите се… и така нататък – в посока към „европейски стандарти“.

Спасението на давещите (се) – дело на давещите (ги)

Истинското предизвикателство пред българското общество и българските институции е в обръщането на знака на омагьосаните кръгове, превръщането им от зли в благодатни. Проблемът е, че институциите (политически и държавни) са част от проблема, а не част от решението му. В същото време те са единствените, които имат мандата да го решат.
За да бъде решен даден проблем, първо е необходимо решаващите да си дават сметка, че проблем има. Второ, да имат адекватна представа за неговите причини. Трето, да имат необходимите знания и компетенции да го решат. Четвърто, да искат да го решат (да са заинтересовани от решение повече, отколкото от нерешение на проблема). Пето – и това е най-важното – желанието за промяна трябва да бъде споделено не само от достатъчно широка част от обществото (критична маса за промяна), но и по целия вертикал на управленските структури, което е възможно единствено в екстремни условия на национална заплаха.
Убеден съм, че в момента националната сигурност на България е застрашена повече, откогато и да било през последните петдесет години. Ако не бъдат разкъсани злите омагьосани кръгове, българската държава може да колабира – колкото и парадоксално да звучи, именно когато стана част от потенциално проспериращо политическо и икономическо пространство като ЕС.
До известна степен управляващите в момента си дават сметка, че са затънали до уши в резултатите на собствените си действия – оттам и призивите за кардинална реформа на политическата система (от страна на президента) или към българите в чужбина да се завърнат в родината (от страна на министър-председателя). Съмнително е обаче доколко са адекватни в дефиницията на проблемите. Министър-председателят например дава като аргумент за завръщане в родината факта, че (цитирам по памет) много чуждестранни фирми вече предлагат заплати, сравними с доходите в чужбина. Само по себе си това подсказва, че като причина за бягството им припознава търсенето на високи доходи в чужбина, а не стремежа на човека да живее нормален и предсказуем живот, подчинен на елементарен здрав разум. Това означава също така, че надеждите съществуващите институции да се самоизтеглят за косата от блатото са прекалено оптимистични.
Оттук спасяването на българската държавата е възможно само ако откровено се признае опасността от колапс и ако проблемът бъде изведен извън политическата плоскост. Второто условие е задължително, в противен случай всичко може да се сведе за пореден път да популистка предизборна патетика.

С малки крачки, но в правилната посока

В практически план трябва да си даваме сметка, че радикална промяна към по-добро управление не е възможна, нито лесно, нито бързо. В дъното на проблемите, сполетели България, е комбинацията от алчност, ниска обща култура, деградирали ценности (като „срам“ и „съвест“) в комбинацията с правомощия за разпределяне на чужди пари. Първите три елемента не са обект на промяна в краткосрочен план. Оттук и полето за потенциална намеса в процесите е ограничено. От една страна – до „намаляване на поразиите“ тук и сега. От друга – до дефиниране на параметри, в които функционират българските институции – такива, че тяхното съществуване да е обвързано с обема и качеството на предоставяните от тях услуги в областта на държавното управление.
Намаляването на поразиите тук и сега означава преди всичко намаляване степента на безконтролност на българската управляваща класа и администрация при управление и контрол на европейски фондове. Не да бъдат спрени самите фондове (от което произтичат вреди за българското общество, но не и за реалните злоупотребители), а целият процес на селекция и одобряване на проекти да бъде изведен на светло и доколкото е възможно - извън полето на българската администрация. Кардинално решение от сорта „формален байпас на централната администрация“ не е възможно поради простата причина, че би изисквало ревизия на самия Договор за присъединяване на България към ЕС (и най-вече придружаващия го Протокол относно условията и договореностите за приемането на република България и Румъния и неговите приложения). Но варианти за промени в съществуващата правна рамка чрез „дублиране“ на отделни звена с външни експерти, натоварени с право на вето на някои решения, са възможни. Каква точно трябва да бъде организационно-правната формула на това „дублиране“ е въпрос, на който могат да отговорят специалисти по международно право (а не икономист).
За да е ефективна, подобна система задължително трябва да е максимално прозрачна. Самите процедури трябва да бъдат подробно описани на разбираем за всеки гражданин на републиката език и процесът да е достъпен и проследим изцяло онлайн (от момента на кандидатстване, през всички етапи на одобрение до окончателното решение). Въвеждането на такава система ще е част от „електронно управление“, прекрасно работещо в страни като Естония и не само.
Що се отнася до параметрите, в които функционират българските институции и връзката им с предоставяните от тях услуги, нещата отдавна са измислени. В Европа това е известно като result-based management или управление, насочено към постигане на конкретен резултат. Внедряването на такава система предполага функционален анализ на министерства и ведомства и доста учене от страна на онези, които ще останат в административните структури. Това също е нещо, което следва да се направи под ръководство и контрол отвън – не толкова защото доста хора не стават за администратори и ще трябва да си търсят друга работа, а понеже скрояването на новата дреха (предефинирането на административните структури) не бива да става по сегашното уродливо тяло (на нефункционална, партийно зависима и корумпирана администрация).
И двете мерки са малки крачки, но поне в правилна посока. И двете предполагат доброволно ограничаване на националния суверенитет. Няма обаче да е особен прецедент – прецеденти в това отношение са и управлението на митниците от Краун Ейджънтс, и въвеждането на валутен борд. Както в случая с валутния борд, подобно ограничаване на суверенитет ще има дългосрочен положителен ефект върху морала и нагласите на армията администратори, драстично намалявайки системните фактори за корупция.
Да, срамът ще е голям. Не е лесно да признаеш на себе си и на света, че не ставаш за нищо. Но признанието е начало на промяна и е по-достойно от това да се правим, че няма проблем. Със сигурност ще бъде по-малкото зло, отколкото „България“ и „българско“ трайно да останат синоним на онова, което е в момента в съзнанието на все повече граждани на европейския съюз.
Управляващите в момента имат реален шанс да докажат своя патриотизъм, като официално се обърнат към европейската комисия за съдействие по реализацията на двете предложени мерки. Те именно могат да станат реалният пълнеж на предложената от господин Президента реформа на политическата система.

Андрей Иванов topsign 


Само като идентифицират почерка и подписа на човека, тогава имат право да го обявяват за сътрудник на ДС

вж. оригинала

Интервю на Даниела Горчева с Цвета Трифонова

Цвета Трифонова е специалист в сектор Литературно изворознание” на Института по литература при БАН. Книгата й „Писатели и досиета” – изследване на съдбата на българския културен елит след 1944 през съдбите на Димитър Талев, Владимир Василев, Трифон Кунев, Змей Горянин, Цвети Иванов, Фани Попова - Мутафова, Чавдар Мутафов и Славчо Красински, е резултат на петгодишна изследователска работа и проучване на огромен документален масив, вкл. и на секретните досиета на писателите в архива на МВР.

- Цвета, ти си автор на книгата „Писатели и досиета", издадена през 2004 г. и преиздадена наскоро. Работила си с архивите на бившата Държавна сигурност в архива на МВР. Какви наблюдения и заключения от работата си с архива може да споделиш?

- Повече от 25 години работя с литературни архиви в Института по литература при БАН. Съвсем естествено бе, след приемането на закона за достъп до архивите на бившата ДС през септември 1997 г. да се озова там. С писмо от директора на Института подадох молба и получих достъп до архива на МВР за изследователска работа. Бях единственият читател - литератор, който се интересуваше от тази тема тогава. Поисках досиетата на 30 писатели, репресирани след 9 септември 1944 г., но за 10 месеца след големи перипетии и препятствия получих 13. Осем от тях са включени в книгата „Писатели и досиета”. Дотолкова си отрових душата, че се отказах да продължа, въпреки че имах преписани още пет досиета. Освен от страданията на репресираните писатели, мъка ми беше, че срещнах в личните дела имената на видни, уважавани творци, за които никой не може да се допусне, че имат и такава тайна биография. От опита си с тези архиви мога да кажа, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. Ако трябва да направя някакви обобщения, те са следните - досиета са прочиствани многократно, номерацията на документите в тях е тройна и четворна. Те се цензурираха и в момента от началника на читалнята, с капитански чин, от времето на ген. Нанка Серкеджиева. По нейно усмотрение тя измъква, каквото прецени и поставя нови номера с черен молив. Нищо не можеш да кажеш или направиш. Каквото ти дадат - това. Игра на котка и мишка. Работиш на сляпо, без система и без никаква информация какво да търсиш. Всичко е фрагментарно, засичанията ги откриваш сам и случайно и в крайна сметка едва-едва се доближаваш до истината. Лично аз не се интересувах от имена на доносници, бях отишла да разбера нещо за погрома над писателите след 9 септември 1944 г. От чувство за справедливост, а и от пристрастие към българската литература силно ме възмущаваше фактът, че е осакатена, изрязана и забравена най- добрата част от нея - създаденото преди войната. Не се въздържах в три случая само - изнесох три имена на доносници в книгата, защото ставаше въпрос за фрапираща подлост за сметка на чужди съдби. Излязох от тази читалня с убеждението, че съм се докоснала до нещо чудовищно и ужасно. Просто видях, че тази система за тотален контрол и репресии е едно паразитно, абсолютно разрушително чудовище - нищо не са пазели и защитавали, напротив, разрушавали са българското семейство, трудили са се да унищожат моралните устои на човека и да убият творческите сили на нацията. Изсмукали са огромни средства и жизнените сили на народа ни. За мен не само репресираните и следените са жертви – жертви са и част от вербуваните агенти и доносници. Престъпниците са онези, които са създали и ръководили системата. От тази работа и от тази книга ми остана огромно отчаяние за съдбата на страната ни, за моя собствен живот, за децата на България. Върху всички нас тежи злокобна сянка, нищо не може да разцъфти в тази печална долина. Мъртвилото се дължи на октопода ДС. И досега мъртвешката сянка ни яха, както съм чувала навремето приказки за невидими вампири, как в потайни доби яхват нещастни хора и ги уморяват преди да пропеят петлите.

- С какви случаи се сблъска в своята работа в архива?

- Това бе един горчив опит, мъката те учи, тя е вид живот. След това не можеш всичко да приемаш елементарно, както ти го поднасят. Животът е изплетен от сложни връзки, от противоречия и нюанси. А тази система е колкото брутална, толкова и коварна. Трябва да разбереш, че се движиш между капани. Аз ще откроя три примера в контекста на казаното дотук. В книгата са описани подробно, те също са класификация. Например мислиш, че си с верен приятел и споделяш. После той те цитира в своя донос като източник на някаква информация. Ето че и ти ставаш доносник. Описала съм такъв случай в очерка за Трифон Кунев. Такъв е случаят с най- важния източник на информация за писателя Трифон Кунев. Младежът е бил близък с него по политическа и литературна линия. Но не той е доносникът - около него ДС е разставила най-близкия му приятел и една любовница, за да го разпитват за писателя. Впримченият в коварната мрежа Никола Чолаков - приказлив и наивен, без да подозира споделя всичко за срещите и разговорите с любимия му учител. И точно неговото име, без никакъв псевдоним фигурира в досието на „Камиларя”. А човекът е обиколил затвори и лагери като николапетковист и има собствено досие „Драскач” със схема от 20-на агенти около него самия. Ето един капан, в който попадаш, ако я караш по опростената схема.
Друг нестандартен пример из архивите на МВР – учен и писател, принуден да се спасява заради „фашистко минало” посредством агентурно настояще. Но почтеният човек намира начин да не вреди на хората, а напротив – успява да им помага. Със своята интелигентност и добронамереност, лавирайки по ръба на опасно острие, дава само положителни сведения за „обектите” - разхлабва примката около тях и смекчава съдбата им. Псевдонимът „Критик” е пример за полезен „доносник”, който не се поддава на злото, а овладява инструментите му в името на човещината. Има много случаи, когато съвестта е по - силна от страха. Има разбира се и зловещи антиподи на морала – кариеристи, зли и дребни душици, които съзнателно и със садистично удоволствие се самопредлагат и вършат мерзката си задача с огромно старание. Цитирала съм един в досието на Владимир Василев - агентът „Чобанов”. Но тях Господ ги наказва.

- Като човек с опит, мислиш ли, че е редно да се обявяват имената на хора, които според картончета и регистрационни дневници са обявени за агенти и сътрудници на ДС, без да сме видели какво точно има в тези папки, каква точно е била дейността на тези хора и имат ли изобщо дейност в услуга на ДС?

- Мисля, че всички комисии по разкриване на архивите на ДС досега са инструмент на манипулация. Тя започва най-напред от калпавите закони, а след това и от неспазването им. В момента комисията не може да претендира за морална безупречност и за безспорен авторитет. Ако искаше да ги има, тя щеше да се пребори първо за сграда и второ за архивите и едва тогава щеше да започне работа. Имаше начини да го постигне. След като комисията не притежава най-важното – достъп до архива и независимост, след като спрямо нея като институция не е изпълнен закона, как ще има претенции за законност и справедливост? Каквото им дадат, това гледат – също като мен, но аз не съм била институция. СКРИЛИ СА делата, а са оставили картончета и следи в дневниците. Следва да се запитаме защо са действали така, каква е причината? Да се направят картончета и дневници е детска игра за службите, прочути със световноизвестни подвизи – трафици на оръжия и наркотици, атентати и отвличания, кражби на милиарди долари.
Само като идентифицират почерка и подписа на човека, тогава имат право да го обявяват за какъвто и да е. Останалото е срам и гавра не само с индивида, но и с обществото.
Ето един трагикомичен случай от досиетата, който дава представа за анархията и мащабите на фалшификациите в тези паразитни структури. Писателят Чавдар Мутафов, арестуван през ноември 1944, хвърлен в концлагера Дупница през 1945 г, умира от мъки и болести на 10 март 1954 г. Колкото и странно да изглежда, една година след смъртта му тунеядците от ДС му откриват лично дело „Архитект”. Продължават да “работят” по това дело до 21. 1. 1958 г. В папката е налице много подробен „План относно провеждане на агентурно-оперативни мероприятия по дело „Архитект” - Чавдар Петров Мутафов”, изработен от началник Трето отделение на ДС майор П. Иванов на 27. декември 1957 г. - със дати, срокове, агентура и задачи. Разработката е закрита четири години след смъртта на обекта. Коментарите са излишни, давам само архивният номер на документа, защото междувременно може да изчезне- Архив на МВР, фонд 5, a. e. 286, л. 40.
Аз подозирам, че искат да ни внушат например, че е гордост да имаш картонче и ДС- псевдоним, а не само едното честно име. Като залеят държавата с картончета, ще се окаже, че нямаме друга морална и политическа алтернатива. Всички сме чеда на ДС и това си е.

- Какво мислиш за конкретния случай – комисията обяви за агенти на ДС хора като Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, но в документите, описани от комисията липсват данни за техни собственоръчно подписани декларации, както и данни за доноси и сведения, писани от тях?

- Без доказателства не мога да вярвам на „картончета” и „регистрационни дневници”. Комунизмът не е само идеология, той е въплъщение на първични субстанции – омраза, завист, садизъм, гото­ванство, умствена тъпота. Неговите адепти винаги са мразили и мразят умните и талантливите хора, ненавиждат можещите и работливите. След 9 септември унищожиха с нечовешка жестокост творческия елит на нацията, обезглавиха я духовно и я обрекоха на простотия. Затова сега сме добри в чалгата. Но могъщият наследствен генофонд продължава, макар и рядко, да създава таланти. Които не могат да бъдат убити, трябва да бъдат купени или опозорени. Това е същият механизъм, който стои и в основата на сегашната акция. Вера Мутафчиева и Георги Данаилов никога не са били „техни”, те са деца на „народни врагове” – бащите и дедите им са от довоенния елит - професори и министри са били, а в очите на комуниста – фашисти. Затова сега ги хвърлят на кучетата. Едва сега са решили да ги сринат, подигравайки се с всички нас като с глупаци – вижте си кумирите и любимите писатели. И то без да са ни дали доказателства. Някой може ли да твърди, че ще си остане герой при всички обстоятелства – ами ако го изнудват чрез близките и децата му? Много бързо забравихме в каква безизходица и безнадеждност живеехме и си мълчахме за всичко, а сега вече сме безгрешни ангели, защото не сме се поддали. Не сме се поддали, защото сме били достатъчно незабележими и никой не ни е притискал. А сега отново да насъскваш народа си против собствената му интелигенция, да му отнемаш малкото, което му е останало за разтуха - от това по - антинационално, по- мракобесно мероприятие не мога да си представя. Само затова, че са посегнали на двама от най - талантливите ни писатели, ако са ги принуждавали да съучастват в престъпната им мрежа комуноидните сатрапи, ще бъдат осъдени от историята, ако ни е писана такава занапред. Времето ще отвее политическата мафия, след 50 години никой няма да знае имената на престъпници и палачи, но романите и трудовете на Вера Мутафчиева, мемоарите, сценариите и пиесите на Георги Данаилов ще останат завинаги в културното самосъзнание, те са достоянието и завещанието на България, а не някаква си мръсна кампания. topsign 

Здравословна храна

автор: Григор Гачев

вж. оригинала
И още една история от вечерните ремонти на чии ли не компютри.
Клиентите ми се бяха опитали сами да си чистят вирус, и като резултат дискът им беше сериозно поомазан. Успях да спася системата и данните, но исках да проверя диска за грешки, а след това и за вируси. А дискът беше голям и доста пълен, така че въпреки бързата машина се очертаваше поне час чакане.
- Чичко, ще може ли да се оправи компютърът?
- Поли, не пречи на чичкото! - обажда се от другия край на масата майката. - Искате ли да вечеряме, докато минат тези проверки?
- Ще може, Поли. Да, благодаря ви.
- Ще сложа направо тук, в хола. Не зная дали харесвате здравословна храна, но ние много я уважаваме. Особено заради детето. Много е важно организмът му да получава пълноценна, балансирана и здравословна храна. Пък и ние покрай него, и за нас е от полза, поддържа ни… Поли напоследък се оплаква, че децата в училище й се смеели, че била понапълняла, затова й регулираме храната. Само пълнозърнест хляб, от нелющени зърна, много е богат на витамини. Зеленчуците ги купуваме само от проверен производител, който не ги тори с изкуствени торове. Много плодове и натурални плодови сокове, изобщо грижим се. Малко по-скъпичко е, но за щастие можем да си го позволим.
- Чудесно е така. Виждам, че не сте вегетарианци?
- Не, не сме. Всъщност ние с мъжа ми рядко ядем месо, но за детето белтъчините са важни. Сиренето го купуваме от село, домашно, за да е истинско. Два пъти седмично задължително готвим риба. Като идем на ресторант или на почивка, ядем каквото има, но в къщи гледаме диетата да е качествена. Харесва ли ви мусаката?
- Разкошна е. - Наистина е отлична. И не мога да отрека, не са орторексици. Храната им е реално пълноценна и полезна, дори специалист трудно би съставил по-добра диета. Приятна изненада на фона на днешната действителност, пълна с изкукали на тема “правилно” хранене маниаци.
- Чичко, а филмите за Изаура ще се запазят ли? Още не съм ги догледала. И Покемоните.
- Мисля, че да, Поли. - Вглеждам се внимателно в нея. Най-обикновено осем-деветгодишно дете. Добре възпитано, наглед интелигиентно. Какво точно не наред чувствам?…
- А онзи сериал за Мерседес и Фелипе, забравих как се казва? Че татко едвам го намери.
- Надявам се да се запази… Поли, обичаш ли приказки? - Лапвам последната хапка десерт и оставям лъжичката.
- Амии… Да. Гледах за Нова година приказката за Пепеляшка, много беше хубава. А преди това бях гледала една приказка за една китайка, дето отиде да воюва, и тя беше хубава. Ама не помня вече как се казваше, отдавна беше…
- А четеш ли приказки? Или мама чете ли ти?… Чела ли ти е като малка?
- Не. На филм са по-хубави.
- А какви книги харесваш?
- Амииии… Чета си учебниците. Всяка вечер, заедно с мама…
- Нямаме много време за книги - намесва се майката, лекичко изчервила се. - С това натоварване и на работа за мен, и в училище за нея, и като учим вечер по два-три часа, вече нямаме сили за четене. Гледаме по някой филм, и заспиваме… - Тя става, прибира чиниите и ги понася към кухнята. - Може ли да ви оставя за мъничко? Само да измия чиниите, че миялната машина е повредена…
- Разбирам ви. Няма проблем, ние с Поли ще се позанимаваме, докато проверявам компютъра. - Нищо осъдително в това да те мачка преумората, и да нямаш време за книги. И аз съм така, а допреди десетина години без поне една нова книга на ден не можех да заспя. Но усещането, че съм по-близо до идеята какво не е наред с детето, не ме напуска. Оглеждам се - върху шкафа отстрани има купчина вестници. Вземам един, отгръщам го на кръстословицата, и измъквам химикалка от чантата си.
- Поли, ще ми помогнеш ли да порешаваме кръстословица, докато чакаме компютърът да стане готов? - Бързо оглеждам кръстословицата. Стандартните кръстословичарски думи, които свикналите с този жанр сигурно вече попълват направо с гръбначния си мозък. Нищо, ще импровизирам:
- Двете имена на бразилска актриса, изпълнителка на ролята на Изаура. - Напрягам ума си; за щастие, по чудо успявам да се сетя. - Започва с “Л”, завършва на “ш”. Поли, сещаш ли се?
- Не. Не я зная. - Тя въздъхва.
Ама съм глупак. Кое осем-деветгодишно дете ще помни имената на актьори? Я да посваля летвата.
- Добреее… Тук има “Приказка от Шарл Перо”. Започва с “Котаракът в”, и има още пет букви за попълване.
Поли мисли известно време, след това отново въздъхва… Случайност?
- Плодът, с който злата вещица се е опитала да отрови Спящата красавица. С шест букви.
Поли най-старателно мисли. Пробва едно-две неща на броене на пръсти, но се отказва. Да не би да има някакво нарушение на паметта?
- Китайска принцеса, преоблякла се като мъж и воювала в китайската армия. С пет букви, започва с “М”.
- Мулан! - изстрелва Поли и направо грейва. - Онази от филма, нали?
- Точно така… По какво принцът издирва избягалата от бала Пепеляшка?
- По обувката! Кристалната, дето ставаше само на нейния крак. И лошите й сестри я пробваха, но не им стана, а само на нея стана, и принцът я позна! И се ожени за нея!
- Благодаря ти. - Правя се, че пиша. Определено и дума не може да става нито за проблем с паметта, нито за ниска интелигиентност… - Името на една от костенурките нинджа, започва с “Д”?
- Донатело! - Поли отново грее от удоволствие.
Малко по малко картината се оформя. Поли може да изброи всички главни героини и герои в няколко известни сапунени сериала и в няколко анимации за деца, най-често многосерийни и нискосъдържателни, да разкаже сюжетите им - и с това светът й свършва. Не знае други градове в България, освен София и Мичурин (била е там на почивка). Нито пък дори един град извън България. Чувала е, че САЩ, Франция и Англия са държави, но няма представа къде са. Всъщност, няма представа, дори детска, и какво е държава. Знае какво е Витоша, но не и какво е Рила или Пирин. За Балкана са учили някакво стихотворение, не може да си го спомни, но помни, че е планина. Някъде. Не знае къде точно.
С ученето положението не е много по-добре. Знае прилично добре утрешния урок, но няма никакъв спомен какво са учили преди седмица. Нито пък разбира защо й е да го помни - нали вече е минало, изпитали са я на него, пак ли ще я изпитват? Чете добре, но пише с ужасни правописни грешки. Повече, отколкото на най-слабите второкласници по мое време. Не, учителката не й се карала. Даже я давала за пример - тя пишела най-добре в класа…
Но най-трагично е положението с приказките - извън изгледаните на филмчета четири-пет не е чела или чувала нито една. И според мен това е най-страшното. Не е могла да научи от тях, че е добре да си верен, а не да предаваш. Че печелят добрите и щедрите, а не силните. Че “красиво” означава не само рокличка или панделка. Че доброто е по-силно от злото, и накрая винаги побеждава, колкото и да е силно злото… Цялата вселена на приказките, цялата им мъдрост и богатство, е минала покрай нея, оставяйки в най-добрия случай дребни прашинки…
- Благодаря ви много, че ме отменихте покрай Поли. - Майката се е върнала от кухнята. - Чух, че сте лекар. Как ви се струва храненето ни?
- Хм… В едно отношение малко непълноценно. - Опитвам се да го кажа с най-приятелски и мек тон. Като добър приятел, който иска да помогне със съвет, а не да критикува.
- Моля ви, кажете! Задължително ще го вземем предвид! - Майката внезапно е загрижена. Слава богу, не конфронтирана.
- Физическата храна е просто идеална. Не познавам специалист, който да може да подбере по-добра. Но ми се струва, че има нужда от малко по-пълноценна диета за ума й.
- Хм? - Жената усеща, че казаното е с най-добри чувства, но някак не успява да го асимилира. Смяната на темата май е била прекалено рязка.
- Блюдата на масата са храна за тялото ни. От нея то се поддържа и изгражда, и ако е качествена, расте здраво и силно, нали? Точно същото е с духовната храна, и личността ни. Духовната храна трябва да е здравословна, силна и достатъчно, за да се поддържа и расте личността ни здрава и силна. Извинявам се за тромавата аналогия…
- О, разбирам ви, разбирам ви! - Очите на майката на Поли направо блесват - къде от желание да научи нещо ново, полезно за детето, къде и от облекчение, че няма да я критикувам. - Препоръчайте ни подходящи неща!
Слава богу, с тази жена може да се говори. Дори с моя подход на слон в стъкларски магазин успях да открехна вратата.
- За нейната възраст най-подходящи са хубавите приказки. Те са вековен концентрат на мъдростта на човечеството, поднесен във вид, идеално смилаем за деца. И личността не затлъстява от тях, колкото повече попие, само е по-добре. Енциклопедии за деца, пътеписи, приключенски неща също са чудесни - но най-пълноценни са приказките. Не само за нея, но и за нас. Аз съм по-голям от вас, но никога не пропускам възможността да препрочета хубава приказка. Така поддържам личността си, точно както фитнесът и аеробиката поддържат тялото. А личността е много по-важна и в бизнеса, и във всекидневния живот, отколкото физиката…
Разменторствах се. Мамка му, кога ще се науча да поднасям нещата в лек и учтив вид? За щастие, майката на Поли е добронамерена, и не е тъп и ограничен човек, ако и също да има нужда от по-силна духовна храна.
- Мислите ли, че ще й помогне? Някои специалисти казват, че приказките са вредни за децата, защото ги откъсват от реалния свят.
- Прекаляването с приказки наистина може да има този ефект. Но за него е нужно детето да се занимава от сутрин до вечер само с тях, и да не се интересува от нищо друго. Надали Поли ще стигне дотам, а и да стигне, винаги могат да се вземат мерки… А иначе, приказките са концентриран опит именно от реалния свят. Те дават в едночасов разказ това, което иначе отнема дори на интелигиентен човек години, за да го разбере от горчив опит на свой гръб.
- Мммм… Май наистина е така. Като се замисля, много важни и ценни неща съм научила точно от приказките, които дядо ми четеше като дете.
- И ако можете, й ги давайте не само като филми, но и като книги. В сравнение с филмите, книгите са като пълнозърнест черен хляб до белия хляб. Иска повече дъвкане, и наглед е непривлекателен - но упражнява челюстите на ума, и го свиква да се справя истински. Да сглобява, да мечтае, да визуализира, да търси смисъла сам, а не да разчита наготово… Да, има и чудесни, мъдри и ценни филми. Но като цяло книгите са по-истинската храна, те упражняват мозъка, развиват го и го поддържат във форма…
Прекъсвам се на средата на думата. Пак се разменторствах.
- А кои книги са хубави? Помня, като ученичка бях чела една книжка за едни италиански ученици, мисля че се казваше “Сърце”, много ми хареса.
- Наистина е чудесна книга. Но може би все пак трябва Поли да мине първо през приказките. Те дават основата, над която книги като “Сърце” надграждат…
Докато пресичам улицата към колата, си мисля - дали не прекалих? Дали не ме взеха за нахално куку? Мисля, че не - все щях да усетя отсянка в отношението.
И ще е добре, ако по някакъв начин започна отново да заделям време за четене на хубави и полезни книги. От много време вече умът ми мързелува, и личността ми мъничко по мъничко изтънява. Време е да ги пораздвижа. topsign